bg  en  fr
22|09|2017
В окото на бурята...


Синоптиците ни предрекоха дъжд. Ние обаче не се отказахме. Сутринта пристигнахме във Велинград. За наша радост грееше слънце. Топнахме се в топлия минерален басейн с чаша в ръка, в очакване на обещаното приключение. Докато обядвахме, наслаждавайки се на прохладата на Клептуза, нашите екскурзоводи правеха последни приготовления за екстремен off road. На небето се появиха предателски облачета. Решихме твърдо да не ги забелязваме. Качихме се на джипа и поехме по стръмния изровен път през Родопите към подножието на връх Малка Сютка. Да описваш или снимаш off road е почти невъзможно. Джипът като по чудо се провира през едва забележима просека между девствена гора, за да излезе на толкова стръмен и изровен път, че изглежда абсолютно непроходим. Преодоляваме го бавно, накланяйки се главозамайвашо и друсайки невероятно. Пред очите ти се редуват горски билки, едри диви ягоди и непознати, чудно красиви гъби.

Спираме до горски бивак, за да си налеем вода и да се запасим с домашно родопско кисело мляко. Зад гърби ни в ниското дочуваме първите гръмотевици, с които планината ни поздравява за добре дошли. Бързаме да се изкачим на местността Фурните, за да си направим бивак преди дъжда. За щастие духаше силен вятър от Гърция и държеше бурята залепена на отсрещните била. Не можахме да се насладиме на обещаната панорама към Рила, но пък се наслаждавахме на ярките мълнии, които раздираха нощта. Събудихме се рано и докато екскурзоводите се трудеха над ароматното кафе и закуската, се разходихме наоколо. Изобилието от едри ароматни ягоди изненада всички ни. Вятърът още духаше в наша полза и чувахме грохота на гръмотевиците. След закуска се качихме на байковете и след стръмно изкачване, стъпихме на разкошната поляна на връх Малка Сютка. Не беше слънчево, но пък сладникавият аромат на мащерката изпълваше въздуха. По стръмна и изровена просека се спуснахме към местността Порт Артур. На няколко пъти се губихме и намирахме в гората, но пък не пропуснахме едрите манатарки и рижиките. Ягодите бяха навсякъде. По обяд бяхме на язовир Голям Беглик, където ни чакаше разпъната шатра и скара. Някои се нахвърлихме на яденето, а други – на въдиците. Не ни се разделяше с бистрия като високопланинско езеро язовир, но ни чакаше още път. Продължихме с байковете по черния планински път към Сърница. Не се отказахме от риболова, защото виждахме пъстървата в реката. Това доста ни забави и когато между дърветата зърнахме града и парченце от язовира, над главите ни вече се сипеше ситен дъжд. Пристигнахме в селото по тъмно – мокри, кални и гладни. Но пък си имахме гъби и пъстърва. За щастие имахме резервации в хотел със закрито барбекю. Няма нищо по-вкусно от вечеря край огъня след гореща баня.

Сутринта беше мъглива, дъждовна и намръщена. Пропуснахме разходката из язовира за сметка на дълга закуска с ароматно кафе. Когато мъглата се вдигна и дъждът спря, се качихме на байковете и започнахме трудно изкачване по каменистия, изровен път към Ранджа. Продължихме през Беслет към Чифте чарк и след безумно изкачване и главозамайващи гледки към каньонната долина на река Канина, бяхме възнаградени с гледката към Ковачевица, подредена сред слънчева долина. Няма да ви описвам Ковачевица. Това трябва да се види. Качихме байковете на джипа и по обратния път стигнахме до Беслет, откъдето се отклонихме, за да видим скалния феномен Козята скала. На картата си харесахме местност със странното име "Гроба" и се впуснахме в издирването на път към нея. На два пъти бъркахме пътя, бутахме джипа, завързахме връзки с местните цигани и накрая се отказахме. Трябваше да спим на палатки до реката, но пороят все пак ни застигна и избягахме в гостоприемната Сърница. Легнахме с надеждата, че дъждът ще спре.

Бурята обаче не спря. Вилня цяла нощ и на сутринта продължи. С неудоволствие се разделихме с идеята за целодневен риболов и плаж край язовира и решихме да се прибираме към Велинград. Натоварихме багажа и потеглихме през проливния дъжд към града. За да е все пак интересно, решихме, въпреки пороя, да се отбием по черния път от Каратепе към Голям Беглик с надеждата за риболов. За наша изненада в планината не валеше. Беше тихо и дори слънчево. Горският път стръмно изкачваше билото през сенчеста гора, осеяна със сърнелки. Малко преди билото попаднахме на горски бивак пълен с русокоси дечурлига, които ни ориентираха по кой път да продължим. Спуснахме се през множество слънчеви ливади, осеяни с ягоди и гъби, към долината на Рибна река. Реката наистина се оказа рибна. Пъстървата се виждаше, за съжаление тя също ни виждаше... Отказахме се с неудоволствие и продължихме по долината до язовира, където кротко, но упорито се сипеше дъжд. След разгорещен спор решихме все пак да се прибираме към Велинград. Верни на черните пътища се отбихме през язовир Тошков чарк. Малко след като напуснахме асфалтовия път, дъждът спря и дори слънцето се показа. Свалихме колелата и продължихме с тях по слънчевата долина на реката. Риболовът в язовира е забранен, но реката е приказно красива. Не пропуснахме и едрите горски ягоди. Беше толкова неочаквано хубаво, че ни се поискахме да останем на палатка. Добре, че здравия разум надделя. Връщайки се на асфалта се оказа, че поройният дъжд изобщо не е спирал. Стана дори тъмно. Пороят беше толкова силен, че почти не виждахме. От Велинград се обадиха, че пътят откъм Сърница е прекъснат и част от града – евакуирана. Идвахме по друг път, а и нещата още не ни изглеждаха толкова страшни. На Цигов чарк дори не валеше и спряхме да пием по кафе, с изглед към оловно сивия язовир под натежалото от облаци небе, което скоро се изсипа отгоре ни и ни изгони обратно на сухо в джипа. Слизахме към Велинград, пробивайки си път през поройния дъжд. Фаровете не смогваха през водната стена. По шосето потече река. В насрещното движение бързаха автомобили. Нагоре!?! Велинград започна да ни изглежда като спасителен остров към цивилизацията, светлото и топлата вода. Почти влезли в града, попаднахме на множество спрели автомобили и автобуси. Ние обаче бяхме с джип, преминал през гъстите гори и изровени горски пътища на Родопите. Пред нас беше само асфалт и много вода. Смело заобиколихме колите и навлязохме през прииждащите водни талази. Водата бързо се покачваше. Една вълна заля мотора и той едва не изгасна. Бързо се върнахме назад. Завиха сирени. Не искахме да се отказваме. Поехме по другия път с надеждата, че там водата е по-малко. Реката обаче ни изпревари. Прехвърли моста и за няколко минути щяхме да се озовем в капан. Полицейска кола ни спря и ни върна. Срещу нас вече идваха тежки строителни машини и "БТР-ите на Бойко Борисов". Под воя на сирените взехме решение да се върнем някъде на високо. Пробивайки си път през водната стихия, се добрахме до къмпинг Бор над Ракитово. За щастие имаше свободни места.

В топлото бунгало, след горещ душ, пред масата, нещата не изглеждаха толкова трагични. Дъждът и мълниите бяха вече само декор.

< Предишен
Съблазни...
Хващате пъстърва
елате с нас в Рила...
Скритото езеро
обичате ли тайните...
Печено агне
ще Ви почерпим...
Двуетажна пещера
чудо на природата...
   
Tel. +359 2 9 835 635
Начало
Начало IRI Outdoor Предложения Новини Галерия Пакети Контакти